В началото на ХІІІ в. Четвъртият кръстоносен поход размества основните субекти на историческата сцена на границата между Европа и Азия – на мястото на победената Византия (Източна Римска империя) се появява нова сила в лицето на Латинската империя (Imperium Romaniae). Съществено влияние върху хода на събитията оказва и друг ригионален политически и военен фактор – Второто българско царство.

С един от първите си укази императорът на новата Латинска империя Бодуeн I Фландърски (Baudouen І)  номинира  няколко херцогства. Повечето от тях са само укрепени замъци или храмове, без организирана феодална структура и администрация ⁽¹¹⁾. Не е такъв случая със създаденото през 1204 г. Филипополско херцогство. Център на херцогството е Филипопол, главен град на Северна Тракия преди разпадането на Византийската империя. Така че по онова време Филипополска област официално е  византийско владение и преминава директно под латинско управление, въпреки че известно време е била и в ръцене на българския цар Калоян. Границите на херцогството  се определяли  от описан около града кръг с радиус 1 ден път или територия приблизително около  3000 кв. километра. Тук са обособени дванадесет васални феода (баронства, фиефства),  някои със замъци и крепости. Те са разположени край селищата:  Kукленд (дн. гр. Куклен), Боа дьо Кроа (с. Мостово), Стрельц (гр. Стрелча), Диоклецианопол  (гр. Хисар), Стенимахос (гр. Асеновград),  с крепостта Скрибенцион, Тумрус или Тимгус (с. Изворово), Белиатоа (с. Розовец), Алексиопол  (гр. Раковски или с. Старосел), Перестиен (гр. Перущица), Дебора (Дебър) и още два неидетифицирани феода.

Пръв владетел на Филипополското херцогство е валонският риацар Рение дьо Три (Rénier de Trith) ⁽⁵⁾. През ноември 1204 г. той  влиза във Филипопол с армия от 120 рицари и техните баниери (сержанти, копиеносци, щитоносци и коняри). Събитието потвърждава писмото на Анри Фландърски (Henri de Flandre)  до неговия „най-скъп брат Готфрид, предстоятел на Св. Амат де Дуако”(но не „своя” роден брат, както погрешно се приема в някои източници): „Филипопол, много голям и много добре укрепен град, намиращ се близо до земята на Йоаниций (Калоян), по нарeждане на нашия брат и предшественик император Балдуин беше приел като владетел много известния мъж Рение дьо Три“ ⁽⁸⁾. Рение дьо Три не е избран измежду „великите барони“ на кръстосната армия, но е участник в атаката на Константинопол по време на Четвъртия кръстоносен поход. Назначенето си за херцог несъмнено дължи на роднинството си с Бодуен І. Рение дьо Три е барон на Три Сен Леже в графство Ено, а граф на Ено и Фландрия e самият латински император Бодуен Фландърски.

Оползотворявайки пряката си зависимост и връзки с императора, Рение дьо Три бързо структурира и организира управлението на херцогството си. Само за половин година успява да построи замък- цитаделата Естанемак, едно сериозно за времето си фортификационно съоръжение, разположено на три льо (около 13 км,) южно от Пловдив („château d’Estanemac, qui était à trois lieues de là”/ Finepople) ⁽¹²⁾. Повечето историци отъждествяват замъка Естанемак с укрепеното селище Стенимахос или прилежащата му крепост Скрибенцион (Scribention). Но по-вероятно той да е бил в района на днешния град Куклен ⁽⁶⁾, който отстои от Пловдив на оказаното разстояние, а Станимахос е не на три, а на пет льо от (ок. 20 км.).  Летописецът на похода маршал Жофроа дьо Вилардуен описва „палисадите  (заострени дървени колове на отбранителен ров) пред стената” ⁽⁵⁾ на замъка, но ландшафът на Скрибенцион не предполага оформянето на ров и подобни съоръжения. Околностите над Kуклен приличат на опиаснието, а и запазените каменни зидове край града могат да се приемeт като руини на крепостта. По-нататък четем: ”И тогава бароните се настаниха в един много хубав и укрепен град, който беше разположен в близост до (в подножието на) замъка” ⁽⁵⁾, което  разграничава град Стeнимахос от замъка Естанемак. Близкото звучене, непознаване на географските и теренни дадености на района или грешки в съдържанието или превода от стари източници са логична предпоставка за подобно недоразумение.

Филипополското херцогство не се радва на особено дружелюбни отношения с българските си съседи. През 1205 г. отряд, включващ 30 рицари със сержантите и оръженосците им, оглавяван от сина на херцога и други негови близки, напуска града. Не е съвсем ясно дали отрядът е изпратен от Рение дьо Три в помощ на латинския император при конфликта му с Калоян или просто прави опит да се спаси от разбунтувалото се местно население. В крайна сметка отрядът е ликвидиран безкомпромисно от българите ^(3),(5).

През лятото на същата година Калоян, вбесен от опита на византийския благородник Алексий Аспиета да създаде самостоятелна византийска власт във Филипопол, напада града и се разправя жестоко с противниците си. Рение дьо Три успява да избяга, но преди това запалва махалата, където са живеели павликяните (попеликаните), защото ги подозирал в предателство. Жофроа дьо Вилардуен описва разигралите се събития така: „Една част от хората, които бяха попеликани, отидоха при Йоанис и му се предадоха, и му казаха: „Господарю, ела язди пред Филипопол, или изпрати твоята войска: ние ще ти предадем целия град… И когато го посрещнаха с почит, той нареди да убият най-напред архиепископа на града; а от високопоставените люде заповяда някои да одерат живи, други да сварят, а на други да отрежат главите, а всичките останали той нареди да срутят целия град – и кулите, и стените, а дворците и богатите високи къщи да разрушат и изгорят. И на другия ден всички бяха оковани във вериги и отведени като роби. Така бе унищожен благородният град Филипопол, който беше един от трите най-красиви градове на Константинополската империя“⁽⁵⁾. Подобно е и описанието на византийския историк Никита Хониат ⁽²⁾, бивш градоначалник на Филипопол и свидетел на събитията. Не бива да се забравя обаче, че оценките за варварската жестокост на Калоян се правят от негови противници.

След бягството си от Филипопол Рение дьо Три заедно с около 80 рицари се оттегля в новопостроената крепост-замък Естанемак ^{(3), (5)}. Тук той се оказва обсаден, напълно изолиран и накрая остава само с 15 от подчинените му рицари. Незавидната съдба на Рение дьо Три потвърждава и Жофроа дьо Вилардуен: „И си отиде в крепостта, която бе на три льо оттам и бе с гарнизон негови хора, и влезе вътре, и бе след това дълго време затворен в нея – около 13 месеца – в голяма грижа и в голяма нищета, и от лишения яде конете си…“ ⁽⁵⁾. През юли 1206 г. обсаденият Рение дьо Три е освободен и върнат в Константинопол след безпрецедентна спасителна акция, която се води лично от маршал Жофроа дьо Вилардуен.

Въпреки че Калоян безпощадното разрушава Филипопол, рицарите бързо възстановят управлението над него. После Борил се опитва да върне града и областта под българска власт, но e разбит на 31 юли1208 г. при село Строево край Пловдив ⁽¹⁾. В битката участва Рение дьо Три, може би с желанието да си възвърне изгубеното владение. Това е последното сведение за първия филипополски херцог.

За приемник на Рение дьо Три император Анри Фландърски ръкополага фламандския рицар барон Жерар дьо Стрьом (Gérard de Strøm, Girard of Stroim , Gerard of Estreux). Той е роднина на предшественика си,  чиито наследници (син, зет и племенник), както вече споменахме, били екзекутирани от Калоян. Херцог дьо Стрьом започва възстановяването на Филипопол, а също на градовете Стенимахос и Диоклецианопол. Замъкът Естанемак става обичайно място за организиране на престижни срещи и различни явни и тайни дипломатически мероприятия. Приема се, че Жерар дьо Стром и Йосташ дьо Ено (Eustache de Flandre), по-малкият брат на император Анри, с посредничеството на Жофроа дьо Вилардуен, именно тук планират сватосването на императорската щерка с Алексий Слав, деспот на княжество в Родопско–Пиринската област. Всички прекрасно знаели цената на брака като политически аргумент. За императора Слав е обикновен варварин, собствената му дъщеря е още дете, но интересите са по-важни и под натиска на негови барони той бързо се съгласява на брака. Летописец на Четвъртия кръстонисен поход предава думите му: „ Аз Ви давам дъщеря си, стига Бог да Ви позволи да ѝ се радвате. Аз Ви давам с нея и цялото завоевание, което ние направихме тук, при условие, че Вие ще бъдете мой човек и ще ми служите…“” ⁽⁷⁾.

Жерар дьо Стрьом се отнася сравнително добронамерено към местното население. В писмо до жена си във Фландрия пише: „И много ми е чудно как тези мои поданици от всякакви народности са научили за такова кратко време да говорят и по франкски, и по латински, и даже да четат и пишат, а нашите селяни във Фландрия и за 100 години не са се научили…“ ⁽⁶⁾.

Барон Жерар дьо Стрьом управлява херцогството от 1208 до 1219 г., а твърде вероятно и до 1229 г. През 1219 г.(или 1223 г.) Република Венеция проява безуспешни претенции за дългосрочно владеене на част (3/8) от херцогството, а Жерар дьо Стрьом e почти готов да ги признае ⁽¹⁴⁾.

На 9 април 1229 г. в Перуджа, в присъствие на Папа Григорий IX се подписва договор (Gregorius IX Papa Romanus de stata et concordia inita inter Grecos et Latinos Imperii Romanie, A.d. 1229, die 9.m. Aprilris), по силата на който осемдесетгодишният екс-иерусалимски крал Жан дьо Бриен (Jean de Brienne) става император-регент на Латинската империя и покровител на малолетния Бодуен II. Заедно с това той получава във владение за вечни времена Филипополското херцогство  и става негов херцог. В договора е записано:

„… да се сключи брачен договор на Балдуин с дъщерята на крал Йоан“ „а господин кралят Йоан ще има империята и ще се короняса за император…“ „… И да се знае, че във властта на краля ще бъде да вземе, каквото пожелае, за своите наследници: или цялата земя, която е отвъд протока и някога са владели гърци или латинци, или цялата земя, която владее Комнин чак до околностите на Димотика и на Адрианопол, и цялото херцогство Филипопол, от когото и да бъде то владяно, и цялата земя на Слав, и онази, която е била на Стрез, с изключение на онова, което Асен владее оттатък и с изключение на Солунското кралство….“ и без да се „…накърнява наследството, което е приписано или ще бъде приписано на наследниците на краля“. ⁽¹³⁾

Марино Санута Торсело и други хронисти свиделстват, че договор с подобни клаузи имало преди това (1228 г.) между цар Иван Асен ІІ и латинците  в Константинопол. Но бароните на империята се отказват от него и сключнат съюз с Жан дьо Бриен, опълномощавайки го с почти неограничени права ⁽³⁾.

Вероятно това е една от причините  цар Иван Асен II след победата над ромеите при Клокотница (март 1230 г.) да направи опит за присъединяване на Филипополското херцогство. Папата, който преди го нарича „любимия син, благородния мъж Асен”, сега охлажда за кратко намеренията му с гневните думи: „Не пипай Филипопол. Ти видя каква е силата на стотина рицари. Ако тръгнеш към града, аз ще ти изпратя 200 000 рицари“. Все пак през 20-те години на ХІІІ век херцогството вероятно става васално на Второто българско царство. Според някои източници на страната на българската войска в битката при Клокотница участва и отряд рицари.

Жан дьо Бриен е известен френски благородник, почитан като „най-рицарствения и храбър воин в целия свят“. По силата на брака си с титулярната кралица на Иерусалим Мария дьо Монтферат става крал на Иерусалим (1210 г.). Жан дьо Бриен произлиза от графство Бриен в Шампания, Франция. В тази област идеите на катарството и идеалите на рицарите тамплиери са много популярни. Така че вероятно дьо Бриен ги е познавал добре и може би споделял, за което намекват някои по-късни факти. Коронацията му за крал е специално уважена от Гийом дьо Шартр, новоизбрания Велик магистър на рицарите тамплиери. Под ръководството на Жан дьо Бриен по време на Петия кръстоносен поход рицарите тамплиери започват мащабно строителството по Светите земи (главно крепости като Акра и др.), участват в епични битки (като завладяването на Дамиета). Повод за особена гордост на западните историци  е защита на Константинопол (1235 – 1236 г.) срещу обединените сили на никейския император Йоан ІІІ Дука Ватаци и българския цар Иван Асен ІІ.Тогава 87 годишният Жан дьо Бриен със 160 рицари и три отряда опълченци разбива по-многобройната обединена българо-византийска армия. ⁽⁴⁾

Конкретни сведения за присъствието и дейността на Жан дьо Бриен във Филипопол не са открити. Наржо дьо Туси, баюлус на империята (най-висока длъжност към императора), и константинополските барони добавят един пункт към договора от Перуджа от 9.04.1229 г.⁽¹³⁾, според който „Филипополското херцогство (Ducatum de Finepople), което техният обичан и верен другар и имперски барон, господин Жерар дьо Стрьом и неговите предшественици са владели по право, да го владее заради дължимата служба независимо от това,  в чия част сe е паднaло споменатото херцогство, а именно на императора или на неговите наследници”. Тези обстоятелсва хвърлят известно съмнение върху ролята на Жан дьо Бриен  като владетел на херцогството ⁽¹⁰⁾. Въпреки, че както вече бе споменато, със същия договор му се дава да вземе „и цялото херцогство Филипопол, от когото и да бъде то владяно”. Освен това има и твърдение, че на входа на фамилното му имение в Шампан, Франция е запазен надпис: „Дьо Бриен, велик щамбелан на Франция  и херцог на Филипопол” ⁽⁶⁾.

Жан дьо Бриен почива през 1237 г. Вероятно негови наследници поемат управлението на  херцигството до края съществуването му.

Залезът на Филипополското херцогство настъпва постепенно в резултат на упадъка на Латинската империя в периода 1247 – 1261 г. Византийците превземат Филипопол, Стeнимахос и Естанемак, а кръстоносците  напускат нашите земи. Византия е възстановена.

Кратък, но динамичен е животът на Филипополското херцогство – една малко позната, но колоритна страница от хилядолетната история на България.

Литература:

1. Анри дьо Валансиен – Историята на император Анри; Средновековна история; ИК Полис; С., 2009; §.515
2. Гръцки извори за българската история; т. XI; Никита Хониат; Из История; Калоян воюва в Тракия; Изд. БАН; С., 1983; с.7
3. Данчева-Василева, А. – България и Латинската империя (1204 – 1261); Изд. БАН; С., 1985; с. 62, 126
4. Джамбазов, Красимир – Рицарите тамплиери в историята на България, Изд.

Принтекс ООД; Пловдив; 2016; с. 162 – 167.

5. Жофроа дьо Вилардуен – Завладяването на Цариград; С., 1947; ІІ изд.; Завладяването на Константинопол; С., 1985 (Изд. Наука и изкуство); ІІІ изд.: Завладяването на Константинопол; С.; 2000 (Изд. БАН Марин Дринов); § 304, 345, 346, 399, 435, 437, 439, 440
6. Костов, Димитър – Филипополското херцогство (1204 – 1260); изд. Жанет 45; Пловдив; 2011 г.; 96 с.
7. Лазаров Иван – Деспот Алексий Слав; Из „Кой кой е в средновековна България“; Й. Андреев, Ив. Лазаров, Пл. Павлов; Изд. Изток-Запад; 2012; www.istorianasveta.eu/…/214-деспот-алексий-слав.html
8. Латински извори за българската история; том IV; Изд. БАН; С.; 1988; с. 14, 15
9. Робер дьо Клари – Завоюването на Константинопол 1204; ИК Европрес; 2007
10. Buchon – Histoire des Conquêtes et de l’établissement des Français dans les états de l’ancienne Grèce sous les Ville-Hardoin à la suite de la quatrième Croisade; Vol. 1; p.218
11. Hendrickx Benjamin – Les duchés de l’Empire latin de Constantinople après 1204: origine, structures et statuts; Revue belge de Philologie et d’Histoire; 2015; p. 303-311
12. La conquête de Constantinople par Geoffroi de Ville-Hardouin avec la continuation de Henri de Valenciennes, text original, Paris, 1872, French seminar library, Taylor institution, Oxford
13. Таfe1, G. L. Fr. еt G. M. Тhоmаs – Urkunden zur älteren Handels- und Staatsgeschichte der Republik Venedig, mit besonderer Beziehung auf Byzanz und die Levante; Vol. 2; Wien; 1856; p. 265-270
14. Van Tricht, F. – The Latin Renovatio of Byzantium: The Empire of Constantinople (1204-1261); Leiden: Koninklijke Brill; 2011; p,.160, 535.