Българската следа в историята на Ордена на тамплиерите
инж. Красимир Джамбазов - канцлер на командерия „Улпия“ – Пловдив, съосновател на фестивал “Пловдив – древен и вечен: история, етнология, култура и изкуство“, автор на книгата "Рицатите тамплиери в историята на България"

Разграничаването на тамплиерите от обобщеното понятие „кръстоносци“ в средновековната история на България се оказва трудна задача. От една страна архивът на Ордена е укрит непосредствено преди масовите арести на петък 13 (октомври 1307), в последствие изгубен или унищожен, т.е. липсващ като достоверен извор. От друга страна почти няма съхранени български исторически източници от онова време. Основните извори за войната и взаимодействието на българите с Латинската империя произлизат от противниковата страна и естествено отразяват гледната точка и пристарастията на авторите им. Най-съществени сведения за тогавашните събития дават латинците Жофроа дьо Вилардуен, Анри дьо Валансиен, Робер дьо Клари, византийските историци Никита Хониат, Георги Акрополит и Никифор Григора, някои документи от архиви главно на Ватикана или такива от по-малко известни хронисити.

Поради гореспоменатите обстоятелства целта на това изложение е не да представи еднозначен отговор на всички въпроси относно българската следа в историята на Ордена на тамплиерите, а на базата на оскъдната информация и логични разсъждения да формулира хипотеза, която следващи изследвания да потвърдят или опровергаят.

Същността на хипотезата е: Със стратегическото си положение и ролята си на историческата сцена България и тамплиерите са осъществявали военно-политически и духовни връзки, макар и официално не документирани и осветени.

Връщайки колелото на историята назад във времето с изненада ще забележим, че емблематични за тамплиерите реликви и легенди са свързани, макар и коствено, с най-старата българска история. Рицарите на Ордена на храма например са силно пристрастени към вековната енигма за Свещения Граал и Кивота. Професор Скот Литълтън и д-р Линда Малкор разкриват, че легендата за Граала се пренася в Европа от изток чрез скитските конни племена, алани и сармати, осетинци, масагети и бактрийци.  В ритуала на тамплиерите дори се срещат знаменателните думи: „От къде идва истинската светлина? От изток!“. А една от най-популярните хипотези за етногенезиса на българите се свързва именно с миграцията на посочените скитски племена. През различни исторически периоди сакралните за тамплиерите реликви имат български аналози като артефактите от Градешница, сандъкът от Терачина и др. Климент Охридски пък разказва как единствен Кирил Философ разгадава надписа върху Граала от църкавата „Света София” в Константинопол.

Най-вероятно реални контакти на българи и тамплиери се осъществяват по вереме на кръстоносните походи. Предпочитан техен сухопътен маршрут е този през Белград – Ниш – София – Пловдив – Одрин, популярен като Диагоналния път. В периода на Първия поход съществуват подходящи условия за връзки на бедните богомилски настроени български общности с предшестващите похода рицарските формирования от т. нар. „селски походи”, предвождани от монаха Пиер Пустинника (Амиенски) и Валтер Голтака. Но орденът на тамплиерите не е създаден още, българската държава не съществува, народът страда под византийско робство. В отрядите на най-известния вадач на основния поход Годфроа дьо Буйон (или тези на  Раймонд от Тулуза) вероятно е участвал младият Юг дьо Пайен, бъдещият основател и пръв Велик магистър на Ордена на тамплиерите. Той е васал на графа на Шампан  Юг дьо Блоа, един от идеолозите на тамплиерския орден, загинал като тамплиер в Палестина. Юг дьо Блоа е близък приятел на Бернар дьо Клерво, духовния баща на тамплиерите и автор на техния устав. Името на  Юг дьо Пайен многократно се споменава като свидел в съда при обичайните дарителски актове на графа на Шампан. Точно по време на похода то липсва в съответните документи, което навежда на мисълта за възможно участие в похода.

Вторият кръстоносен поход е свикан от Папа Инокентий ІІІ по настояване на Бернар дьо Клерво. Походът се ръководи от двама европейски монараси – френския крал Людовик VII и Конрад ІІІ, участват много благородници, появяват се и тамплиерите. През 1149 г. духовният наставник на рицарите, знатият епископ Авизус от Арас става пратеник на френския крал до византийския император Мануел І Комнин в Константинопол. Преминавайки през Филипопол той изнеандващо почива. Пограбват го край олтара на храма „Свети Георги“ (днешната арменска църква „Сурп Кеворк“), който по онова време бил предоставен за ползване от рицарите. На поклонение през гроба на епископа идват най-високопоставени особи, включително френския и немски крал. Интерес за нас представлява факта, че приживе Алвизус сътрудничи на Бернар дьо Клерво – автор на устава на тамплиерите. Няма сведение за симпатия на самия епископ към Ордена на тамплиерите, но такава отговорна димпломатическа мисия от най-висок ранг почти винаги е организирана или охранявана от тамплиери.

Тук може би е мястото да направим едно уточнение. Основаната мисия на Ордена на тамплиерите е охрана на пилигримите по пътя им към Божи гроб. За това основен регион за тяхната изява са Светите земи, там те воюват и строят. На европйиска територия не се изязявят натрапчиво, нямат мащабни военни действия и изпълнват основно логистични задачи: управление на финансови потоци, охранителни функции, куриерски услуги, продоволствие и строителство. Точно за това, макар и дискретно, те се появяват при почти всички сериозни събития и високопоставени личности. Тамплиерите са най-влиятелния орден и са на лично подчинение на папата, а именно той след десетилетия провъзгладява българския цар Калоян за „крал влашки и български”( Rex Blachorum et Bulgarorum), т.е. събитията и личностите от онази епоха са така взаимнообвързани, че едва ли са останали изолирани и извън полезрението на тамплиерите.

При Третия кръстоносен поход през лятото на 1189 Фридрих I Барбароса „на път за Ерусалим минал през България” и разграбва Филипопол. Неизвестен хронист пише, че „градът е празен от хора, но пълен с вино, храна и други богатства“. За съжаление конкретна информация за присъствие на рицари тамплиери в тези събития липсва.

В четвъртия кръстоносен поход тамплиерите не участват пряко в превземането на Константинопол, но се проявяват в „спасяването”на християнските реликви, мощи на светци и др. безцинни артефакти, които отнасят по родните си места.

Документално потвърждение за присъствието на тамплиери сред кръстоносците идват от разменените писма (14.04 и 7.11.1204 г.) между император Бодуен Фландърски и папа Инокентий ІІІ по повод завладяването на Константинопол. За куриер е използван брат Барози, бивш командер (прецептор) на Ордена на тамплиерите в Ломбардия. Тъй като подобни операции са честа практика, логично е на територия на Латинскто империя да се подвизават не малко рицари тамплиери, част от тях преминали или действали и по българсите земи. В кореспонденцията на Анри Фландърски до Инокентий III също се споменава за „уважаваните братя от двата ордена, на тамплиери и хоспиталиери, които са с нас“.

Маршал Жофроа дьо Вилардуен е един от ръководителите на Четвъртия кръстоносен поход, а също и един от най-добрите му хронисти. Подобно на Юг дьо Пайен той е васал на графа на Шампан. Участва в обсадата на Акра и пряко контактува с ръководителите на тамплиерите, поради което е подозиран за техен съмишленик. През пролетта на 1205 г. придружава император Бодуен в похода срещу българите, а в битката при Одрин се спасява, за разлика от пленения император. През 1206 ръководи похода, при който след тринадесет месечната българска обсада на крепостта Естанимак  е освободен филипополския херцог Рение дьо Три. През 1207 г. Жофроа дьо Вилардуен участва в походи на кръстоносците против българите в Тракия, а през 1208 г. е сред участниците в битката при Пловдив, в която латинците нанасят поражение на войската на цар Борил.

Жан дьо Бриен е смятан от някои автори за третият владетел на Филипополското херцогство. Рецица факти и събития, от неговата биография, навеждат на мисълта, че и той или е бил влиятелен рицар тамплиер или най-малко  верен съдружник и съмишленик на тамплиерите.

Съществуват документи, според които тамплиери получават харти за дарения на територии и недвижими имоти в днешна Гърция и Турция. Потвърждава го и Морейската хроника с текста за присъждане на „Феода четири на йоанити, хоспиталиери, на тамплиери също четири и банеретско право”. Не е изключено подобен принцип на придобиване на собственост от тамплиери да е ставало и по останалите територии на Латинската империя включително и  тази част от нашите земи попаднали в нея.

Със специално була/вердикт от 13.11.1204 г. папа Инокентий ІІІ предава на Ордена на тамплиерите манастири, принадлежащи  на византийската църква. Може би това обяснява факта как на силно повреден стенопис в манастира „Св. Св. Козма и Дамян“ близо до Куклен се забелязва изображение „запазен знак“ за Ордена – двама рицари върху един кон. Виждат се и екзотични животни, малко познати по онова време в нашите земи. Подобно съмнение за тамплиерска връзка има и към пловдивската църква „Свети Николай”, по абсидата и стените на която има съвкупност от символи, използвани от кръстоносци и тамплиери като: вписан в окръжност кръст; кръст с разширяващи се навън рамена; голям кръст, в четирите полета между рамената на който са поместват четири малки кръста, фигура, известна като ерусалимски кръст и фигурираща върху гербовета на Годфроа дьо Буйон и на Латинската империя. Това обаче си остава само хипотеза, която подлежи на допълнително проучване и страда от липса на документи.

Търсейки следи на тамплиери в историята на България няма как да пропуснем една легендарна, но малко популярна у нас личност – рицаря тамплиер и авантюрист Роже де Флор (ит. Ruggiero da Fiore, нем. Rutger von Blum, исп. Ruggero Flores, 1267-1305 г.). Той е тачен като един от националните герои на Кралство Испания и по-конкретно Каталония. Още по онова време, подобно на спасителя Тервел от арабите, е обявен за спасител на Европа от османското нашествие. Едва осемгодишен Роже де Флор попада на галера при тамплиерите. По-късно той влиза в Ордена и става прочут с героизма си капитан на галера. Според някои хронисти при падането на Акра през 1291 г. Роже се възползва материално от превоза на богати бежанци, а според други спасява златото на тамплиерите, но и присвоява част от него. Така стига до Кипър, но репутацията му е накърнена и той се премества в Генуа, където го заподозират в пиратство. Изключително опитен, по-късно е повикан на служба с ранг на вице-адмирал при краля на Сицилия Фредерик. През септември 1303 Роже с 6500 души пристига в Константинопол, за да брани Византийската империя от Османските турци в т.н. Каталанска кампания. В Азия Роже също постига много успехи. След завръщането му в Европа през април 1305 год. е убит в в резултат на заговор от Михаил, син на византийския император Андроник ІІ. Като акт на отмъщение от Македония до Тракия се провежда т.н. „Каталанска вендета“. Това се случва точно 100 год. след прочутата победа на Калоян над Бодуен при Адрианопол.

Но каква е връзката на Роже дьо Флор с бългърската история? През 1303 г. той се жени за принцесата-изгнаницата Мария Асенина Палеологина – дъщеря на българския цар Иван Асен  III и царица Ирина, която от своя страна е дъщеря на бившия византийския император Михаил Палеолог VIII и сестра на тогавашния император Андроник ІІ. Бляскавата церемония по бракосъчетанието става в константинополската катедрала „Света София“. Но има интересна предистория. През 1279 г. цар Иван Асен ІІІ и жена му царица Ирина тайно напускат старопрестолния Търновград и отнасят  голяма част от дворцовото златно съкровище. Иван Асен ІІІ e син на цар Мицо Асен, забегнал преди това в нововъзстановената Византия и построил непристъпният родов замък  край р. Скамандър, в района на древна Троя. Предполага се, че цар Иван Асен ІІІ ползва това имение до края на живота си и именно там крие отвлечено от Търново царско съкровище. Случайно или не, каталаните на Рожер дьо Флор имали намерения да създадат собствена държава точно по тези места.

Съжествуват множество проучени и доказани с изобиле от документи връзки между богомили и катари, катари и тамплиери. Така фактически се очертава и доказва една по-сложна тройна връзка богомили-катари-тамприери. Разглеждането на такава връзка не само показва българска следа в Ордена, но и разкрива посоката на предаване на познание и вярвания, изпреварили епохата си и оказали се в основата на гоненията срещи богомилите, геноцида срещу катарите и разпускането на Ордена на тамплиерите. Едно от многото обвинения използвани от пропагандата на  Филип IV Хубави (Philippe IV le Bel) срещу тамплиерите е имено в ерес!

Така че българите в никакъв случай не са извън полезрението на Ордена на рицарите тамплиери. В архивите на Ватикана е открит  техен таен устав от юли 1240 г., подписан от двама видни сановници – командер Ронселен дьо Фос и Роберт от Самфорд, протектор за Англия. Член 5 от част ІІ на устава гласи:

„Знайте, че Бог не прави разлика между хората, независимо дали са християни, евреи, гърци, римляни, франки или българи, защото всеки човек, който приеме Бог е спасен“.

Специалното споменаване на българите в такъв отговорен документ недвусмислено говори за това, че те са добре познати на тамплиерите, най-вероятно от подържани контакти с тях. А хипотезата за българска следа в историята на Ордена на тамплиерите остава актуална и отворена за нови изследвания и доказателства.